Искаш ли послушно дете?

Забелязали ли сте, че много често питаме малките деца: „Слушаш ли мама и тати, баба и дядо?” Считаме този въпрос почти равносилен на: „Добро дете ли си?”

Е, всички деца са добри, но имат различни характери и се проявяват по различен начин.

По-важното е, какво се случва в ума на детето?

Народът казва: „Казана дума, хвърлен камък”. Такива на пръв поглед малки думички приличат на малките камъчета по пътя, които изхвръкват изпод гумата на бързо отминаващ автомобил. Оставят малки драскотини, понякога трудно забележими, но доста болезнени и трайни.

За никого не е тайна, че до 7г детето е като отворена книга, в която околните пишат.

Когато често му се повтаря, че трябва да слуша, за да го харесват, има два варианта. Или детето става наистина много послушно и после цял живот се оставя други да решават вместо него важните неща. Или обратното – винаги се противопоствя, понякога „просто заради спорта”.

В първия случай не успява да ръководи своя живот, във втория се чуди защо има проблеми в комуникацията с околните.

Преди години, когато моите синове бяха малки, не знаех информацията за силата на думите, мислите и подсъзнанието, но някак инстинктивно не харесвах този въпрос и обикновено репликирах с шега: „Те са момчета и трябва да имат собствено мнение.”

Сега, когато внукът ми е едва на година и половина, виждам, че си заслужава да имаме по-сериозно отношение към такива „дребни” на пръв поглед неща.

Не мога да спра познатите да отправят този въпрос, но мога да избера отговора, който съм сигурна, че детето ще попива по един или друг начин.

За сега избирам: „Разбираме се чудесно. Той е много самостоятелен и от ден на ден учи все повече нови неща. Радвам се, когато проявява собствено мнение.”

Защото точно това са нещата, които много бих искала да развие у себе си: Да е самостоятелен, любознателен, да уважава мнението на другите, но и да отстоява своето.

Аз самата, когато бях малко дете, бях много послушна. В училище имах отлични оценки и отлична дисциплина. После обаче дълги години бях нерешителна и вечно се съобразявах с всички около мен. Това ми костваше много време и сили, когато чувствах, че искам да постигна нещо важно.

Явно все пак под пепелта е имало въгленчета, защото веднъж единият ми син каза: „Ти винаги постигаш, каквото си наумиш.” След известно време чух подобни думи от една моя ученичка от Корпуса на мира.

Може би просто избирах по-трудните и дълги пътища?….

От работата ми в училище виждам много подобни случаи. Тези деца, които са прекалено послушни у дома, трудно се реализират в училище и живота. Може дори да получават отлични оценки и все пак рядко имат водеща роля в колектива.

Ти какво желаеш за твоето дете: да си изгражда собствено мнение или вечно да се съобразява с всички околни?